Ще вали тишина…
Там, на края на времето,
на ръба на света,
като в древна поема
за епичния крах
на стремежа към щастие,
за първичния грях,
на химери подвластен,
с мимолетни мечти
и трагични раздели;
над тела без души,
след любов оцелели,
ще вали тишина…
Между камъни сгушена,
аз ще бъда трева…
И ще слушам, ще слушам…
Там, на края на времето,
на ръба на света,
като в древна поема
за епичния крах
на стремежа към щастие,
за първичния грях,
на химери подвластен,
с мимолетни мечти
и трагични раздели;
над тела без души,
след любов оцелели,
ще вали тишина…
Между камъни сгушена,
аз ще бъда трева…
И ще слушам, ще слушам…
Нозете се наситиха на пътища,
осеяни със камъни и тръни,
задъхано препуснали по стръмното…
Очите се наситиха на взиране
във чужди хоризонти и пейзажи,
така отдалечени от душата…
Ръцете се наситиха на даване…
Дали си най-богат, когато даваш,
щом няма кой на тебе да даде
трохи от обич, искри от надежда…
Но нещо все те тегли към върха!
Не можете един без друг, защото
върхът е твое светло отражение –
забравил всички мимолетни стъпки,
затворен в себе си, величествен и сам…
осеяни със камъни и тръни,
задъхано препуснали по стръмното…
Очите се наситиха на взиране
във чужди хоризонти и пейзажи,
така отдалечени от душата…
Ръцете се наситиха на даване…
Дали си най-богат, когато даваш,
щом няма кой на тебе да даде
трохи от обич, искри от надежда…
Но нещо все те тегли към върха!
Не можете един без друг, защото
върхът е твое светло отражение –
забравил всички мимолетни стъпки,
затворен в себе си, величествен и сам…
Обичай ме…
Не утре.
Не когато
Вечността в небитието
ни пресели…
Обичай ме
сега –
преди зората
да раздели деня
на днес
и вчера…
Защото „вчера”
няма да се върне,
а „днес” е миг,
така безумно кратък…
И ако точно
в този миг
не се прегърнем,
ще продължим
по пътя си нататък
сами –
като граничещи вселени
(какво значение,
че светим в мрака…).
Не е достатъчно
да си до мене.
Не е достатъчно
да те очаквам…
Обичай ме.
Не утре.
Не когато
Вечността в небитието
ни пресели…
Обичай ме
сега –
преди зората
да раздели деня
на днес
и вчера…
Защото „вчера”
няма да се върне,
а „днес” е миг,
така безумно кратък…
И ако точно
в този миг
не се прегърнем,
ще продължим
по пътя си нататък
сами –
като граничещи вселени
(какво значение,
че светим в мрака…).
Не е достатъчно
да си до мене.
Не е достатъчно
да те очаквам…
Обичай ме.